Вождът Сиатъл пише до Големия вожд от Вашингтон

Вождът Сиатъл пише до Големия вожд от Вашингтон

Думи, написани преди 156 години, а толкова актуални и днес...
Вождът Сиатъл пише до Големия вожд от Вашингтон
През 1855 г. американското правителство, оглавявано от президента Франклин Пиърс предлагало да купи 2 милиона акра земя за 150 000$ от племето Дуамиш, на която индианците живеели, а после те да се преселят в отредената им „резервация” (не „резерват" – „резерват” било за животни и растения). Вождът Сиатъл, на чието име след време бил наречен един от най-хубавите на света градове, му написал писмо, напълно необичайно за нас, белите хора. То е много известно – особено в средите на защитниците на природата.

И белите ще си отидат, както всички останали племена

Големият вожд ни праща известие, че иска да купи земята ни. Големият вожд ни праща думи на приятелство и добра воля. Това е много любезно от негова страна, защото ние знаем, че той няма нужда от нашето приятелство.

Ние ще разгледаме неговото предложение. Защото разбираме, че ако не продадем земята си, ще дойде белият човек и с оръжието ще си я вземе сам.

Но как може човек да купи небето? Или да продаде топлината на земята. Такава представа е чужда за нас. След като ние не притежаваме чистотата на въздуха, нито блясъците на водата, как можете да ги купите от нас?

Но ние ще вземем решение по въпроса. Големият вожд във Вашингтон може да вярва на думата на вожда Сиатъл – те са така сигурни както кръговрата на годишните времена. Моите думи са като звездите. Те не падат.

Всяка педя от тази земя е свята за моя народ. Всеки сияен бор, всяка песъчинка край брега, всяка мъгличка в тъмните гори, всяка поляна, всяко жужащо насекомо е нещо свято в мислите на моя народ.Ние сме част от земята и тя е част от нас. Ухаещите цветя са ни сестри. Сръндакът, конят и големият орел са наши братя. Планинските скали, тучните ливади, топлината на конете и хората – всички принадлежат към едно семейство.

И когато Големият вожд във Вашингтон ни праща известие, че смята да купи нашата земя, той иска твърде много от нас. Големият вожд ни казва, че е приготвил за нас едно място, където ще можем да живеем удобно и приятно. Той ще бъде наш баща, а ние - негови деца.

Нима това е възможно? Господ обича вашия народ. Той изостави своите червени деца. Той изпраща машини на белия човек, за да му помага в работата, гради му големи градове. Той прави вашия народ все по-силен, ден след ден. Скоро вие ще препълните нашата страна, както се препълват реките след могъщ порой от небето, който никой не е очаквал. А моят народ е един отлив без прилив.

Ще разгледаме вашето предложение да купите земята ни. Ще размислим. Но няма да ни е лесно. Защото тази земя е свята за нас.

Ние се радваме на тези гори. Не зная – нашето мислене изглежда различно от вашето. Блестящата вода, която се движи в ручеите и реките не е само вода. Това е и кръвта на нашите предци. Ако ви продадем земята си трябва да знаете, че тя е свята. И трябва да кажете на децата си, че е свята. И всяка игра на светлината в ясните води на езерото е напомняне за живота на моя народ. Бълбукането на водите е гласът на моите предци. Реките са наши братя. Те утоляват жаждата ни. Реките носят нашите канута и хранят нашите деца. Ако ви продадем земята си, вие трябва да помните и да научите децата си, че реките са наши братя, а също и ваши. И трябва да бъдете добри към тях, както и към другите си братя.

Ние знаем, че белият човек не разбира нашето мислене. За него всички части на земята са еднакви, защото той е чужденец навсякъде. Той идва през нощта и взема от земята това, от което има нужда в момента. Земята не му е брат. Тя му е враг. И когато я завладее, той продължава нататък. Неговият глад ще погълне земята. И след него ще остане само пустиня.

Не зная, ние сме различни от вас. Като гледам градовете ви, очите ме болят. Може би защото сме горски хора и не разбираме. В градовете на белите няма тишина. Няма място, където може да се чуе разпукването на листата през пролетта, нито бръмченето на насекомите. Може би аз съм горски човек и не разбирам нещата. Но градският шум наранява ушите ми. Как може да има нещо хубаво в живота, щом не може да се чуе страстния вик на елена, или шумния говор на жабите в блатото през нощта. Аз съм червен и не разбирам. Индианецът обича тихия полъх на вятъра над езерото, дъха на вятъра, изчистен от дъжда по пладне или понесъл миризмата на бора. За червения човек въздухът е скъпоценен. Защото всички неща дишат. И животното, и дървото и човекът. Всички дишат същия въздух. Поделят го помежду си.

Но когато ви продадем земята си, вие не трябва да забравяте, че въздухът за нас е много скъп. Той дели своя дух с целия живот, който съдържа. Вятърът даде на бащите ни първата глътка въздух. И прие в себе си последния им дъх. Вятърът ни ще даде и на децата ни духа на живота. И когато ви продадем нашата земя, трябва много да цените въздуха. Тук, в тази земя, дори белият човек чувства, че вятърът има сладък вкус или мирише на цветя от ливадите.

Ще обмислим, вашето намерение да купите земята ни. И ако приемем, това ще стане само при едно условие: белият човек трябва да се държи с животните по тези места като със свой братя. Аз съм един горски човек и не разбирам. Аз съм виждал хиляди избити бизони, оставени от белия човек да изгният, застреляни от прозореца на някой влак, който е минавал покрай тях. Аз съм горски човек и не разбирам как може шумящият железен кон да е по-важен от бизона. Ние убиваме бизона само когато трябва да преживеем. Какво е човекът без животните. Ако всички животни умрат, тогава и човекът ще умре в голяма самота на духа. Каквото се случи на животните, ще се случи и на човека. Всички неща са свързани едно с друго. Това, което поразява земята, ще порази и синовете на земята.

Не човекът е създал тъканта на живота. Човекът е само една нишка в нея. И каквото направите на тъканта, правите го на себе си.

Ще обмислим намерението на белия човек да купи земята ни. Но моят народ пита – какво иска белият човек? Можете ли да правите каквото си поискате със земята само защото червеният човек е подписал едно парче хартия. Можете ли да си купите отново бизоните, когато и последният от тях бъде убит?

Ние ще обсъдим вашето предложение. Знаем, че ако не ви продадем земята, вие сами ще си я вземете. Ние сме горски хора. Но белият човек, като притежава силата си мисли, че той вече е Господ. Защото земята е Господ. Как може човек да го притежава?

Ден и нощ не могат да живеят заедно. Затова ще обмислим вашето предложение да отидем в резерват. Там ще живеем в уединение и мир. Нашите деца видяха бащите си победени и унизени. Нашите войни бяха посрамени. След пораженията те прекарват зле дните си – тровят своите тела със сладки храни и силни напитки. Не е толкова важно къде ще прекараме остатъка от дните си. И не са останали много дни за нас. Още малко, няколко зими и няма да остане нито едно дете на големите племена, които някога живееха по тази земя, а сега останаха малки групи да бродят по горите, нито едно дете няма да остане да скърби върху гробовете на моя народ. Един народ, който някога беше така силен и пълен с надежда какъвто е сега вашият.

Но защо да тъгувам за загиването на моя народ. Народите се състоят от хора, не от нещо друго. Хората идват и си отиват. Като вълните в морето. Дори и белият човек, чиито Господ сега върви с него и му говори като приятел , не може да избегне общата съдба. Възможно е все пак да се окажем братя. Ще видим. Ние знаем едно, което може би и белият човек един ден ще открие – нашият Бог е същият Бог, вашият.

Вие може би мислите, че и него го притежавате. Както имате желание да притежавате земята ни. Но това не е възможно. Той е Бог на всички хора – и на белите и на червените. Тази земя е ценна за него. Да мърсиш земята значи да не уважаваш нейния създател.

И белите ще си отидат като всички останали племена.

Ако продължавате така да замърсявате леглото си, някоя нощ вие ще загинете в собствената си мръсотия. Но докато загивате, вие излъчвате светло сияние чрез силата на Бога, който ви доведе в тая страна и ви определи да владеете над нея и над червения човек. Тази ваша съдба е загадка за нас.

Когато всички бизони бъдат унищожени, мустангите – уловени, девствените гори – наситени с миризмата на много хора, когато просторът над всички хълмове бъде наранен от пеещите жици, когато вече ги няма храсталаците, когато го няма орелът, когато кажем сбогом на бързите коне - това ще е край на живота. И началото на новия живот.

Господ ви даде да владеете над животните, горите и червения човек по някакво странно съображение. Неговият план за нас е загадка. Може би бихме разбрали, ако разбирахме за какво мечтае белият човек. Какви надежди предава той на децата си в дългите зимни нощи. Какви мечти запалва в техните умове.

Ние сме горски хора и мечтите на белия човек са тайни за нас. Затова ще вървим по наш собствен път. Защото повече от всичко друго ние ценим правото на всеки човек да живее както той сам желае. Независимо колко е различен от свойте братя.

Когато последният червен човек изчезне от тази земя, и споменът за него остане само сянка на облак над прерията, по тези брегове, по тези гори ще остане завинаги духът на моя баща, ще бъде жив завинаги. Защото моите предци обичаха тази земя както новороденото обича ударите на майчиното сърце.

Когато ви продадем земята си, обичайте я така, както ние я обичаме, грижете се за нея, както ние се грижим. Запазете спомените за земята такива каквито са сега, когато я взимате. С цялата ваша сила, с целия си дух и цялото си сърце я запазете за вашите деца, обичайте я. Така, както Господ обича всички нас. Понеже ние знаем едно – Бог е един за всички ни и тази земя е свята за него. Не може белият човек да избяга от общата съдба. Така, че може би все пак сме братя.

Ще видим.

 

Източник:

Бележка във Фейсбук на Български културен клуб в Seattle, WA, USA


2011-05-12 (Прочетено 1156 пъти.)

2011 - 2015 (c) Н и Б web and seo: Idea Studio Ltd.