Вечното момче - за Питър Пан и Белия Принц

Вечното момче - за Питър Пан и Белия Принц

Или защо жените се влюбват в необвързващите се мъже.
Вечното момче - за Питър Пан и Белия Принц

Той е жив, забавен, духовит, сърдечен и много мил. Младее – дори и да наближава 40-те. Забавно е да се говори с него. Забавно е да се флиртува с него. Забавно е да се излиза с него. Умее да омайва. Действа като глътка свеж въздух. И оставя впечатлението, че всичко е прекрасно.

Докато нещата не станат сериозни.

Или за да сме по-точни – докато жената не се опита да направи нещата сериозни.
И тогава нейният очарователен съвременен принц светкавично разкрива другата страна на своята природа – своя доведен до съвършенство талант да се измъква и, ако нещата загрубеят - своята безмилостна категоричност, когато слага края.
Диагнозата на приятелките е категорична – поредният кретен, разбил сърцето ви.
Диагнозата на психолозите – мъж, който твърде силно се идентифицира с архетипа на Puer Aeternus или вечното момче.

С това объркващо на пръв поглед понятие последователите на Юнг определят един конкретен тип мъже, които твърде дълго остават дълбоко свързани с чертите, проявите и психологията на 18-20 годишните младежи. Корените на "диагнозата" ни отвеждат до античността – до детето бог Иакх от "Метаморфози" на Овидий, което по-късно започва да се идентифицира с Дионис и Ерос.

В своя "Лексикон", посветен на аналитичната психология на К.Г. Юнг, известният психолог Дарил Шарп определя този тип мъже като водещи един непостоянен, вечно подчинен на очакването и не-усядането живот поради постоянния си страх да изпаднат в ситуация, от която може да се окаже невъзможно да избягат. В най-авторитетно изследване по въпроса "Проблемът за Puer Aeternus" Мари-Луиз фон Франц от своя страна разсъждава, че най-ужасното нещо за този тип мъже е да се обвържат или да бъдат ангажирани с нещо конкретно. За тях всяка обичайна, типична ситуация е ад.

Така че всяко женско желание за по-голяма ангажираност, всяка мисъл за съжителство или, недай си боже, за брак, за този тип мъж са равносилни на затвор. И той поема по единствения познат и сигурен път – този на отстъплението. Защо избира този път? Не може да обясни. И е прав. Поне в това не ви лъже.

Някъде далеч в миналото му нещо изначално и много дълбоко се е объркало. Объркала се е първата му, най-значима и незабравима негова любовна история – тази със собствената му майка. Тя може и да е била прекрасна история. Дори твърде прекрасна. Проблемът е, че по някакъв начин го е лишила от способността или желанието да поеме риска от отговорността и болката, които носи съзряването и някъде много дълбоко и несъзнателно той е отказал да порасне. И това се е превърнало в източника на всичко прекрасно и ужасно в неговия живот. Защото неспособността му да се задържи на едно място не се отнася само до жените в живота му. Тя засяга и работата му. Докато е вдъхновен , този тип мъж е в състояние да работи и цяло денонощие без да мигне. В мига, в който се появи рутината и той няма възможност да я прекъсне, да попътува, поспортува (екстремно по възможност) или просто да зачезне – тогава той губи интерес. За него винаги някъде там дебне нещо по-интересно и привлекателно.

Не трябва и твърде прибързано този тип мъже да бъдат обвинявани, че са неверни. Не, те са верни – много при това. Проблемът е, че са верни на всички жени и никога на една-единствена. Те са се посветили на постоянното търсене на Прекрасната и Съвършената, в която да преоткрият майка си – впускат се и задействат цялото си очарование и артистизъм в нейното покоряване. Имат я. И се разочароват. В крайна сметка съвършени жени няма, нали? И изобщо – коя ли от нас може да издържи на тайничката и неосъзната конкуренция с мама?

Какво обаче прави този тип мъже толкова привлекателни? И защо жените са така устроени, че въпреки предупреждаващия ги за опасност вътрешен радар и предишния си опит продължават да се влюбват в техни представители, изпълнени с вечната надежда, че този път ще бъде различно? Защото, нека си признаем - дълбоко в себе си – нима наистина, вярваме, че можем да променим този често наближаващ 40-те мъж, в чийто живот са преминали толкова много жени преди нас? И кое ни мотивира най-силно – женската амбиция да си докажем, че сме по-добри и желани от останалите, инстинктът на майката, който ни кара да се грижим за този така прекрасно уязвим мъж, или любовницата у нас, която е така приятно събудена от този грижовен и изпълнен с въображение и вечни, но никога неспазени обещания за бъдещето мъж?

Със сигурност всяка жена поне веднъж е била влюбена в очарователно вечно момче. И познава най-малко 2-3. Всъщност поради причини на съвременното общество, за които психолозите все още люто спорят, техният брой се увеличава все повече и повече. И все повече и повече жени ще надават вик или тихичко ще страдат, ужилени от по-интимното си съприкосновение с тях.

Истината обаче е, че ако наистина го поискат, тези жени могат да се излекуват. Вечните момчета са тези, които се намират в истинска опасност - независимо че за момента тяхното неустановено съществуване може би им носи привидно повече удоволствие. И независимо дали осъзнават или не, че техният собствен живот е истинската жертва на отказа им да пораснат, да се отделят от родното гнездо и да поемат отговорността и товара на собственото си съществуване.

 

Ето и още една подобна, но и малко по-различна гледна точка по темата за Питър Пан и Белия принц:

 

Няма нищо по-хубаво от едно силно, безразсъдно и неудобно влюбване. И в същото време няма нищо по-лошо от едно силно, безразсъдно и неудобно влюбване.

С този парадокс ще се съгласи всяка жена, която е на, или е минала границата на своето съзряване. Като под „съзряване” далеч не визирам онези физиологически промени, които ни превръщат „от момичета в жени”, а го казвам по-скоро в контекста на така желаното от цял свят да ни се случи „помъдряване”.

Защо ли го казвам? Защото на всяка една от нас ни се е случвало да се влюби лошо. На някои от нас ни се е случвало повече от веднъж, да не кажем регулярно. Тъкмо си залепила последното парченце от счупеното си на много малки късчета сърце и си се заклела този път да не се захващаш с нестабилни, неузрели, нецелеустремени, разхайтени, вдетинени кретени, със силен афинитет към бели и неприятности, и ето, че се явява поредният Питър Пан.

Знаеш, че не вещае нищо добро, но е толкова сладък с незрелия си непохватен чар, хаотичната си природа, детинските си интереси и невероятната си способност да те накара да се въргаляш по земята от смях.

Пък и можеш ли да откажеш едно пътуване до Невърленд? Боже, толкова си влюбена! Безсилна си – хващаш протегнатата му подла ръчица и политате високо, високо – чак до звездите... от където падането е просто един шедьовър.

И докато за пореден път падаш на забавен каданс, точно като Алиса в Заешката дупка, изведнъж започваш да растеш.

Ставаш по-голяма и по-голяма и по-голяма, докато изведнъж от момиче се превръщаш в жена и хоп! Тупваш право в протегнатите ръце на г-н Бял Принц. Г-н Правилен. Г-н Логичен избор. Г-н Добър и Състрадателен.

Гледаш го и по благородния му поглед тутакси разбираш, че този път сърцето ти няма да бъде разбито, че няма да те пусне отвисоко, че е готов да сте заедно „докато смъртта ви раздели” и всички онези работи, които толкова искаше от Питър Пан. Но които той така и не можа да ти даде.

И понеже ти си вече пораснала принцеса, не виждаш никакъв логичен ход, освен един.

Имам достатъчно на брой по-големи от мен приятели, които са претърпели тази метаморфоза. Те често ме убеждават как, мине ли определенa възраст (и определен брой любовни катастрофи), човек започва да преосмисля своите приоритети и залага на кротката сигурност, тихото уважение и спокойната идилия, които може да му даде само партньор от породата на онези, „подходящите”, „рационалните” и „логичните”.

Те твърдят, че когато пораснеш, започваш да предпочиташ да ходиш спокойно, но сигурно по земята и че бесният полет в небесата, който ти се случва само тогава, когато се влюбиш до полуда, е всъщност нещо детинско и далеч не толкова важно, като това най-после да има кой да поеме тежките торби (буквално и преносно). Може би са прави.

Аз ли? Как да им повярвам? Аз съм още Алиса – обичам да летя. И понеже прословутото съзряване май все още не ми се е случило, си мисля, че падането не е задължителното следствие от един полет.

Не мисля да взимам меча на спокойния живот, който ми подава Г-н Бял Принц и да убивам Питър Пан. Все още не.

Та той ме кара да се въргалям по земята от смях. И е толкова чаровен и толкова сладък с незрелия си непохватен чар, хаотичната си природа, детинските си интереси... Пък и няма нищо по-хубаво от това да се влюбиш.

Опа! Внимание! Дървооо!

 

Източници:

http://www.capital.bg/light/neshta/2010/10/21/980287_vechnoto_momche/

http://www.tialoto.bg/razkazi/2011/01/12/za-pityr-pan-i-beliia-princ.12994


2011-02-05 (Прочетено 1256 пъти.)

2011 - 2015 (c) Н и Б web and seo: Idea Studio Ltd.