Повелителят на мухите

Повелителят на мухите

Лошо е, когато хората изгубят моралния си компас, но далеч по-лошо е, когато решат, че той им е излишен.
Повелителят на мухите

„ – Има ли възрастни — има ли някакви големи с вас?

Ралф мълчаливо поклати глава. Извърна се и пристъпи в пясъка. Момченца с тела, нашарени на ивици с цветна глина, с остри пръчки в ръце, стояха на брега в полукръг и не издаваха ни звук.

- Играем и се забавляваме, а? – каза офицерът… – Видяхме дима ви. Какво правите? На война ли, на какво играете?

Ралф кимна.”

От „Повелителят на мухите”, Уилям Голдинг

 

По време на война самолет на британските ВВС евакуира група момчета. Самолетът се разбива на необитаем остров и всички възрастни, които придружават децата, загиват.

Островът е райско място. Заобиколен е от прекрасни плажове и лагуни за къпане. Дърветата във вътрешността му са отрупани с плодове. Да оцелеят не е проблем за момчетата, колкото и дълго им се наложи да живеят сами.

В началото те постъпват така, както биха постъпили в света, от който идват.

Правилата, които са усвоили от родители и учители, им помагат най-напред да си построят колиби. После ги карат да изследват острова, защото трябва да имат познания за опасностите, които ги дебнат, за да взимат „информираните решения”. Учат ги също да поддържат сигнален огън на върха на острова – най-важния знак, че искаш да се прибереш обратно. Защото долу си дивак, а горе си най-великото постижение на човека – цивилизацията.

С времето обаче момчетата избират Долу, вместо Горе, и не просто подивяват, а се „разцивилизоват”.

Разликата между подивяването и разцивилизоването е в това, че във втория случай става дума за преиграване на човешкото развитие отзад напред.

След като открива кривака, после камъка, сетне копието и т.н., първобитният човек, в чиято кожа се напъхват момчетата, посяга към раковината. Тя е онова тайнствено нещо, наречено власт, което дава единствено на онзи, който я държи в ръцете си, правото да говори, а оттам – да ръководи.

Открил властта, разцивилизованият се хваща здраво за раковината, после за копието, сетне за камъка, а накрая за кривака…

Моралната регулация на отношенията постепенно избледнява. Въпросът за властта ликвидира представите за добро и зло. И тъй като разделението е единствено по оста силен/слаб, живот/смърт, между силните предстои жестока битка, а слабите са обречени.

Уилям Голдинг озаглавява романа си “Повелителят на мухите”, защото се интересува от човешката душа. Тя, смята Голдинг, е подвластна на Мефистофел/Луцифер/Велзевул, или както си пожелаем да наричаме Мрака. Оттам избира заглавието – Дяволът е „зъл, губител, на мухите повелител” (по стиха на Гьоте от „Фауст”), защото душата, особено незрялата, не познава доброто. То й е вторично, то й е дори натрапено.

Онова, което прави човешкия род по-различен от този на мухите, е наличието на морален компас. Когато хората си изгубят компаса, е лошо, но далеч по-лошо е, когато решат, че той им е излишен.

На острова, където няма „възрастни”, момчетата си изгубват тъкмо компаса и веднага се оформя групичката на ловците. Те са най-силните и най-храбрите. Те са онези, които смятат, че убийството на първото диво прасе е равносилно на това да поемеш раковината. Изрисувани като диваци, те после ще убият две деца – Саймън, който е различен от тях, защото е мъдър; и Прасчо, който е различен от тях, защото е шишкото с очилата и винаги знае верните отговори.

„Чуждите елементи” ще бъдат отстранявани хладнокръвно, докато подивелите не подпалят целия остров в желанието си да премахнат всеки, който им пречи.

И впрочем тъкмо това ще бъде тяхното спасение: британската флота забелязва дима, а онзи дружелюбен офицер стъпва на брега. „Играем и се забавляваме, а?” – смее се той, понеже и не подозира, че на онзи остров е изпепелен хилядолетният градеж, който е превърнал дивашката орда в общество…

Когато стане дума за насилие, упражнено от деца, винаги се сещам и за другия въпрос на офицера: „Има ли възрастни – има ли някакви големи с вас?”

Възрастните бяха изчезнали, когато дъщеря ми се прибра с кал по коленете, след като нейни съученички я бяха влачили с колан на врата из училищния двор.

Възрастните се били изпарили и докато 15-годишният Валентин размазвал на тротоара дребничкото тяло на 16-годишния Андрей.

Като възрастен, признавам, и аз веднъж отклоних поглед в другата посока, след като видях, че група 14-15-годишни момчета трошаха автобусната спирка с ритници и плюеха срещу жената, която единствена се беше осмелила да им направи забележка.

После всички се качихме в автобуса, а шумната компания продължи да храчи и да се хили вулгарно. Тарторът надигна двулитрова бутилка бира, след което звучно се оригна. Хлапетата изпопадаха от смях, но нито един „голям” не ги погледна. И понеже и наплютата жена си замълча, те стигнаха дотам, че започнаха да удрят всеки по пътя към кабинката на шофьора, в чието ухо изкрещяха: „Спри тука, бе, педааал!”…

Може би не е съвсем вярно, че човешката душа е подвластна преди всичко на злото, но е съвсем вярно, че когато възрастните „катастрофират” и оставят незрелите енергии да шестват без морална санкция, все някога ще забележим „дима” над опустошеното ни съвместно живеене. И винаги ще бъде късно.

Един път ще отклоним погледа си от дете, което налага завързано котенце с пръчка. Друг път няма да дръпнем аварийната спирачка в автобус, понесъл провала ни като родители. Трети път няма да поговорим с дъщеря си, която се е върнала от училище разревана и със строшени от множество подметки очила. Четвърти път няма да попитаме сина си къде отива, с кого, защо се е изрисувал като дивак. Пети, шести път… – няма значение, защото вече сме ужасно закъснели.

Да закъснееш да преподадеш базовите уроци на своето дете – а това означава да го научиш да различава доброто от злото – е проблем, който се нарича липса на талант да бъдеш човек. Преобладащо много човешки бездарности пък правят бездарно общество, ако въобще можем да наричаме така бозата, играеща ролята на лепило между човеците, за да функционират като единен организъм.

Представете си го като оркестър:

Диригентът не познава нотите, а оркестрантите дори не знаят как да държат инструментите. В публиката са техните деца, които нямат представа от музика, но инстинктивно усещат предстоящата излагация. Започват да дюдюкат и да хвърлят хартиени стрелички; да се подиграват на онези отвратитковци и противисти, които се преструват, че са на сцената, защото могат да свирят…

Децата имат нюх за бездарието. Долавят всяка фалшива нота в отношенията между „възрастните”. Те някак изначално са наясно, че умората, неприязънта, омразата, разочарованието, депресията, отчаянието и т.н., и т.н., в света на големите се скриват зад паравана на лицемерието.

Ако се държиш лицемерно с детето си, то ще ти отмъсти. Ако не му обърнеш внимание, то ще насочи вниманието към себе си по начин, от който ще заболи. Бунтът на самотното дете няма друга цел, освен болката. Няма друга посока, освен болката.

„Ритам кошчето, защото трябва!” – каза ми едно момче в кварталната градинка.

И аз съм сигурна, че и момичетата, които са влачили дъщеря ми с кожен колан, и Валентин, който е премазал безпричинно непознатия Андрей, са го правили, без да осъзнават, че жертвите им са живи хора. Правили са го като кошчета, които ритат други кошчета. Никой не им е казвал, че човешкият живот е висша ценност. Никой не им е казвал, че са нещо повече от мухи.

Но Повелителят на мухите винаги е на линия. При най-малкото разсейване от наша страна, той ще приласкае децата.

И знам как го прави. Знам от собствен опит.

Когато бях на осем, моите родители емигрираха в Германия. Бяха толкова заети с тази емиграция, че в момента, в който баба и дядо успяха да ме прекарат през „Желязната завеса” с хиляди връзки, подкупи и умилквания, мама и татко ме приеха като куфар, който трябва да се сложи някъде.

По цял ден стоях сама, а в редките случаи, когато ме извеждаха, аз им правех напук и гледах да ги злепоставям, като наказвам тяхното геройство с ефектни прояви на невъзпитание.

Бях на осем, но прекрасно знаех какво върша. Правех се на невинна и неразбираща, но бях истинско изчадие, което отрови живота на родителите си.

Ако майка ми поне веднъж беше дошла да ме попита защо го правя, а баща ми не заповядваше непрекъснато: „Отивай си в стаята!”, сигурно щях да се променя. Нямаше да се вкопчвам в злото като в последен пристан. Бях истинска гадина, но едно помилване по главата щеше да бъде напълно достатъчно да ме неутрализира. Готова бях да им предам доброволно „раковината”, за да се върне хармонията между родители и дете.

Споделям нещо толкова лично, защото мисля, че имаме проблем със споделянето.

Ние, толкова улисани в ежедневните си тревоги, не говорим с децата си. Не им споделяме – като равнопоставен с равнопоставен – какво ни тежи, нито искаме да чуем – като равнопоставен от равнопоставен – какво мъчи тях. И едните, и другите сме така самотни, че живеем като чужди един на друг. Като кухи тела, обитаващи едно и също пусто пространство.

Много пъти съм си представяла как строя колиба на децата си в клоните на дърво. Как се качваме на Витоша и им показвам как да поддържат сигнален огън. Представяла съм си как говорим и си споделяме всякакви тайни и смешки, защото сме щастливи да бъдем заедно.

Не им направих колиба, нито ги качих на Витоша, за да запалим огъня. Вместо това всяка вечер се връщах уморена и изнервена. „Отивай си в стаята!” – крещях на дъщеря си. „Спри телевизора!” – зъбех се на сина си.

И когато наскоро се прибирах все така уморена и изнервена, но с желанието да вляза у дома с усмивка, си дадох сметка, че моите деца никога не са имали детство.

Какви спомени ще разказват на своите деца, след като не играят в градинките, а се влачат из училищните дворове с кожени колани? Не израсна ли пред очите ни едно цяло поколение човечета, които не са чували за „народна топка”, нито знаят колко гот е да победиш на „ластик”?

Нещастно много лишени от приключения, които съвсем скоро ще се обърнат срещу нас и ще изкрещят в лицата ни цялата вина, които носим към тях…

Отключвам и виждам момченца с тела, нашарени на ивици с цветна глина, с остри пръчки в ръце, които стоят в полукръг и не издават звук.

„Играем и се забавляваме, а? – усмихвам им се лицемерно. „Какво правите, на война ли, на какво играете?”

Всички кимат безмълвно.

 

Сп. „Тема”

 

Автор: Любослава Русева

Източник:

http://www.reduta.bg/?p=1922

Снимка: http://carolinebrooking.blogspot.com/2011/06/lord-of-flies.html


2011-12-04 (Прочетено 1282 пъти.)

2011 - 2015 (c) Н и Б web and seo: Idea Studio Ltd.